сряда, 22 март 2017 г.

Синдромът "трети роман" + Метрономиум 1


Някога написах два романа, с които, между другото, сега не се гордея особено, но както и да е. Добре известен е "синдромът на втория роман" - че много автори, след като напишат сравнително лесно първия си роман, имат големи трудности с написването на втория. При мен, след като написах сравнително лесно два романа, се получи един дългогодишен "синдром на третия роман". Първо започнах да пиша един сайънс-фентъзи роман, "Звездоброеца", от който се наложи да се откажа, защото се присъединих към един проект - писателска работилница, за чиито цели "Звездоброеца" не вършеше работа - и съответно трябваше да започна нов роман. След стотици страници разработки и чернови проектът пропадна, нямах мотивация да довърша самостоятелно новия роман, а по "Звездоброеца" не ми се работеше повече, защото вече отдавна го бях надраснал. Опитах да се включа в един международен междуавторски проект (на руски автор, на когото съм преводач), но отново след доста работа не можах да се примиря със слабостите на сетинга на проекта и пак бях принуден да се откажа. Сега имам нов проект, който обаче се получава огромен и изисква много продължителна работа, и нямам никаква увереност дали ще го довърша някога. Може да се каже още много по въпроса, но сега не искам да се задълбочавам. Така или иначе е факт, че много години не съм писал, или поне не съм довършвал нищо ново.

При това положение реших най-накрая да се захвана както трябва с написването на третия си роман. Той е по нова идея, не е обмислян продължително, не знам какво ще стане накрая. Реших да го напиша онлайн и да го публикувам тук, глава по глава, без да се стремя към някакви стандарти, без да се опитвам да го правя шедьовър, без да гоня каквито и да било срокове, а просто да го довърша.

И не е само желанието ми да имам трети роман... Поради причини, за които не искам да говоря, за мен стана изключително важно да мисля за този роман, да работя върху него, да го напиша. Дали някога ще го издам? Не знам, ако реша, че си струва, ако има поне минимален интерес към него, може би ще го редактирам и издам. Това сега няма никакво значение, по-важното е този роман да се появи, по-нататъшната му съдба изобщо не ме интересува в момента.

Ако въобще се появят някакви читатели, ще се радвам да се обаждат от време на време със съвети и препоръки, отзиви или просто с въпроси кога ще се появи новата глава. Няма да е от решаващо значение за работата ми върху романа, но ще бъде приятно да знам, че са там.

И така, стига приказки, започвам.

Васил Велчев
МЕТРОНОМИУМ
научнофантастичен роман

1.

Не можеш да си буден и в двата свята едновременно.
Из "Апокрифни правила за оцеляване в Метрономиум"

Засадата беше неочаквана, но това си е в реда на нещата, всички засади са неочаквани, те затова са и засади, за да са неочаквани. Ала това нямаше да ми попречи, аз цял живот съм се учил да реагирам на неочакваното. В мига, в който черната ръкавица улови повода на кобилата на Сияна, аз вече бях хванал подаващата се над рамото ми дръжка на меча, а след още само миг острието му отсече тази ръкавица от ръкава над нея. Ръкавицата си остана да виси на юздата, а ръкавът се развъртя, като изхвърляше нанизи от златисти пръски в ясната трилунна нощ, и сякаш започна да дирижира объркването на противниците ми, които, макар и да имаха предимството на изненадата, явно не бяха така добре подготвени за неочакваното. Бяха петима, значи оставаха четирима, а Сияна можеше да се защити за известно време достатъчно добре, за да не се превърне в моя слабост в тази битка.

Има един момент във всяка битка, до който всичко е обратимо. Все още можеш да се разбереш с противниците си. Не си направил нищо, от което няма връщане назад, нито пък те. Може да не са грабители, може да има някаква грешка, може да дебнат някой друг. При други обстоятелства може би щях да се опитам да поговоря с тях, като пропусна да получа предимство от динамиката на ситуацията. Но сега не можех да си го позволя, защото не бях сам, не само за себе си се биех. Затова нанесох удара си, с който почти изравних шансовете, и вече нямаше път за отстъпление, вече нямаше път за компромиси, защото не можех да разчитам, че например мога да бъда обезвреден, и ще бъдем просто ограбени и пуснати. Онзи, осакатеният, ще иска отмъщение, вече не може да ми се размине току така. Или ще победя, или ще умра, това е, а във втория случай и Сияна не я чака нищо добро.

Някой друг сигурно би доубил осакатения, но аз не смятах за нужно да губя повече време и енергия за него - така щеше да е достатъчно безопасен, за да се справям мимоходом с него в периферията на основната битка, по-важно беше да елиминирам колкото се може повече от останалите противници. Така че скочих от коня - той щеше да ми дава предимство, но не толкова голямо, колкото включването на краката ми в боя - и се понесох към четиримата, без да обръщам никакво внимание на все още размахващата ръкава си черна фигура. Видях с периферното си зрение, че Сияна измъкна своя меч и се зае с осакатения.

Окопитилите се противници вече размахваха предварително приготвените си мечове. Гмурнах се под замаха на първия от тях, този най-отляво, съсякох го през корема, и същевременно го завъртях между мен и останалите трима, за да ми послужи за щит срещу ударите ми. Веднага отскочих, завъртях се и се озовах на три метра вляво - откъдето се втурнах към тъкмо обръщащите се към мен противници, за да направя същото със сегашния най-ляв от тях. Усещах, че вече ги е страх, започват да си дават сметка срещу какво са изправени, и вече размахват мечове отбранително. Сега е моментът, в който трябва да се разделят, и поне един от тях да опита да се добере до Сияна, за да изравнят отново донякъде шансовете. Но те не го правят. Защо ли? Като че ли изчакват нещо...

Изведнъж долових някакъв далечен тътен и осъзнах. Изкрещях и отчаяно се хвърлих напред. Но беше твърде късно. Тътенът се усилваше, само след миг проехтя с мощта на хиляди гръмотевици, и някъде много далеч се събудих в стая, потопена в приглушена матова светлина, където някой усилено се опитваше да разбие вратата ми и беше успял да задейства алармата, а там, под трите луни, тялото ми безпомощно се свличаше върху плетеницата от сенки...



събота, 18 март 2017 г.

Siena Root в "Лешничувка"

Нов уикенд (12 март, неделя) - нов концерт. Този път на Siena Root. В Хожув, Полша. Е, значи освен музиката ме чака и пътуване до Полша. Което поне по-рано винаги ми е носело радост.

Да отидеш в Полша от Острава не е като да отидеш там от България, да речем. Влакът от Острава до Катовице е час и половина - доста по-малко, отколкото ми отне пътуването до Прага миналата седмица. Прекарах този част и половина във вагон ресторанта, където се случи първият ми досег с Полша за тази година - оказа се, че сервитьорката и барманката са полякини, побъбрихме си малко, и менюто беше полско. Опитах доста добър журек и пирожки, и за пръв път от няколко месеца изпих една полска бира. През останалото време зяпах през прозореца; когато започнаха да се появяват блата със стърчащи от тях дървета, реших, че сме минали границата, и джипиесът на телефона ми го потвърди. Какво друго, освен че "Франк гледаше мрачно през прозореца" (последното изречение на "Лунна дъга")? А, през цялото време слушах и Siena Root, за да се настроя за концерта.

Siena Root е още една от онези групи, за които говорих предишния път; може би любимата ми от тях, и може би най-старата група от този тип - те започват да свирят ретро рок още когато това още не е било на мода. Произхождат от Стокхолм, края на 90-те, и са доста ъндърграунд - концертите им извън Швеция са голяма рядкост, но колкото и да е странно, са идвали веднъж дори в България, през април 2013 в Mixtape 5 в София. Ако се излезе извън по-общото определение - седемдесетарски ретро рок, е трудно да се прецизира стила им по-точно. Има нещо и от рифово ориентирания хардрок (на места се усеща много силно влияние на Deep Purple, не само защото са с Хамънд), и от блуса, и сайкъделика, и от прогресив рока от онези години. Имат няколко дълги инструментални композиции с източно звучене и с използване на редица странни струнни инструменти. И също така използват аналогова техника при озвучаването, за да постигнат по-голяма автентичност на звука.

Казват, че за музиката им ги е вдъхновил град Сиена в Тоскана, Италия, и когато чуеш тази музика, решаваш, че някой ден непременно ще отидеш в Сиена...

Въпреки големия брой музиканти, минали през групата, може да се каже, че в първите години на съществуването си тя е била само от трима души: KG West - соло китара, Sam Riffer - бас и Love Forsberg - ударни (ако се съди по надписите по обложките на дисковете, той предпочита да определя себе си като перкусионист). Именно те тримата фигурират на ранните снимки на групата, които могат да се намерят на сайта им. Останалите музиканти са по-скоро нещо като гости; например всеки от досегашните им пет студийни албума има различен вокалист: в A New Day Dawning (2004) това е Oskar Lundström (който там свири и на органа), в Kaleidoscope (2006) пее Sanya, във Far From The Sun (2008) вокал и ритъм китара е Sartez Faraj (който по-късно основава Three Seasons, поредната интересна шведска група от този тип, която на моменти има подчертано цепелинско звучене), в Different Realities (2009) пее Janet Jones Simmonds, а в Poineers (2014) - Jonas "Joe Nash" Åhlén. Въпреки голямото текучество на музиканти, се създава впечатление не за някакви хаотични смени поради неразбирателства, а по-скоро за това, че всичките си остават едно голямо семейство - например в единствения засега официален концертен албум на групата, Root Jam (2011), част от песните се пеят от Sanya, въпреки че годините, в които е записвала с групата, са далеч назад в миналото.

В момента дори и не всичките трима основатели са останали сред редовните членове на групата - след албума Poineers KG West е заменен от Matte Gustavsson. Затова пък сега групата има постоянен състав - Riffer, Forsberg и Gustavsson, както и Erik Pettersson на Хамънда и вокалиста Samuel Björö. Това е съставът, в който групата гастролира в момента, и в който ще издаде новия си албум, A Dream of Lasting Peace (очаква се през април). И така, поотплеснах се, но това е информация, която не е систематизирана на сайта им и в Уикипедия, и не се намира лесно, освен ако не си голям фен на групата. Иначе на сайта им има списък на всички музиканти, които са минали през групата, и той е доста внушителен.

Пристигнах в Катовице рано следобед и първата работа ми беше да си подсигуря нощуването. Първоначално мислех да се разходя до общежитието, в което живях два месеца миналата година, но след като за всеки случай се посъветвах с организаторите на концерта, неочаквано разбрах, че в Катовице има много прилични хостели, дори и в самия център. Веднага отидох до най-близкия такъв, и се оказа, че има свободни места колкото щеш, като тези в стаите за осмина струват само 15 лева (което е абсолютно нищо, като се има предвид, че Катовице хич не е евтин град), а в по-малките стаи - малко повече. Къде да отседна? Давай където е купонът, стая за осмина. И към Хожув.

Пътуването до Хожув не е толкова лесно, колкото пътуването с междуградски автобус, защото трябваше да намеря автобус от градския транспорт, който да ме откара там. По принцип Катовице не е кой знае колко голям град, е, над 300 000 е, в България само София, Пловдив и Варна са по-големи от  него, но в Полша е на 11-то място по големина. Малко известно е обаче, че всъщност той е централният град на голям мегаполис, едно от най-гъсто населените места в Европа. Около Катовице има още 13 града, които са буквално залепени за него, като от тях няколко са двестахилядници и няколко - стохилядници, и всички заедно образуват Горносилезката митрополия, която се простира на 1400 квадратни километра и има население общо към два и половина милиона души. Тя заедно с населените места в близките околности образува Силезийската митрополия с население 5,3 милиона души. Ако се добавят намиращите се на по-малко от сто километра райони на градовете Краков и Ченстохова, съвкупното население на агломерацията достига внушителния брой 7 милиона души.

Така че вътре в 14-те града на Горносилезийската митрополия придвижването става с автобуси от градския транспорт. Човек просто трябва да избере какъв билет да си купи - може да е за един град (с цена приблизително колкото билета в София) или за два или три града (малко по-скъпи). Между другото, всеки си купува билет, влиза си в автобуса и си го регистрира, и никой не го проверява. Миналата година за два месеца в Катовице ми се случи само веднъж някой да мине на проверка, и хванаха само един човек без  билет (и той беше някакъв чужденец).

Пътят от автогарата на Катовице до центъра на Хожув беше доста, може би над 40 минути. Винаги са ме изумявали мащабите на Катовице, огромното пространство, което заема - сега това усещане се прехвърли и върху периферните градове; Хожув също е доста обширен. Не е точно залепен за Катовице, между двата града има някаква горичка, но като се загледах по-внимателно навътре, успях да забележа алеи и пейки. Значи парк.

Когато слязох на нужната ми спирка, вече беше средата на следобеда. Реших първо да отида да намеря клуба, а после да се върна да разгледам центъра на града... и така и не се върнах. Мястото, където е клуб "Лешничувка", е също парк. Доста голям, както установих. Имах адрес - алеята на Музикантите, номер едно - но се оказа, че това е просто една от многобройните алеи в парка, и на нея няма никакви клубове, няма изобщо нищо. Ръководех се от джипиеса на телефона си, но стигнах до място, където вече  на картата имаше само зеленина, а в реалността алеите си продължаваха нататък. И като се започна едно обикаляне - няма край. Отначало имаше някакви странни къщички тук-таме, после и те спряха да се появяват. По едно време, вече беше доста късно следобед, си помислих: концерта така и така няма да го гледам, трябва вече да започна да мисля как ще се измъквам оттук. И тогава срещнах една група хора, тръгнали на разхода с кучетата си. И веднага се прояви способността ми да се сливам с местното население, когато изобщо благоволя да поговоря с някой.:) Поразпитах ги за клуба, отначало не можаха да се сетят изобщо за него, но после на единствения мъж в компанията му просветна нещо, и другите също се сетиха. Обаче се оказа много сложно за обяснение къде е, затова ми казаха, че ще минат по маршрут близо до клуба, и ще ми го покажат. Благодарих им и тръгнахме заедно. Веселяци бяха, поговорихме си за концерти, кучетата тичаха да гонят пръчки и постоянно ни се мотаеха в краката. Накрая намерих клуба - вече беше пет следобед. Но не влязох веднага, а походих още половин час, за да стигна до познати места и да съм сигурен, че ще успея вечерта да намеря пътя - предстоеше ми пак да бързам за последния автобус за Катовице, и сигурно щеше да е тъмно. Когато се върнах към шест, клубът вече се пълнеше. Естествено, всички бяха дошли с коли. Уф, аз съм анахронизъм дори сред тези хора!

Иначе много приятно клубче - къщурка в гората. След входа веднага - бар, а до него - входът за голямото помещение, където са концертите. Сцената заема кажи-речи една трета от него, не знам къде биха се побрали повече желаещи. Но в случая желаещите бяха точно колкото трябва (по-късно разбрах, че са били около 300 души). Купих си билет (много стилен, със снимка на групата) и вместо гривна ми биха печат на опакото на дланта. Седнах на бара и си взех бира (Tyskie, наливна, много добра, препоръчвам). Нямаха меню с храна, но се предлагаха някои неща, въпрос на договаряне, аз успях да си измоля запеканка, която се оказа никак не лоша. През това време отзад в залата започнаха да си настройват инструментите и да загряват, човекът с Хамънда направи някои чудеса. По едно време дойде басистът, Sam Riffer, застана до мен на бара и си поръча кафе. Веднага го помолих за снимка, той много непринудено и с усмивка се съгласи. След малко дойде следващата жертва, вокалистът - той направо се зарадва, като го попитах. После обаче се появиха още хора, стана много населено и не можах да се доредя да се снимам и с останалите от групата.

В 19.00 излезе загряващата група - млади полски прогресив метъли, Brain Connect, само с един албум досега, но "едно от най-интересните неща на полската метъл сцена през последните години", както каза един полски рок-журналист, с когото се запознахме на концерта. Бях слушал вече албума, и не ме впечатли особено - изцяло инструментален. Обаче на живо стояха много добре, харесаха ми. Много импровизации, голям синхрон, публиката явно си ги знаеше и също много ги харесваше.

Свириха около час, после 15 минути почивка - и излязоха Siena Root.

Започнаха с любимата ми песен Words, от първия албум. И продължиха, като редуваха песни от почти всичките си албуми. При тях това е лесно, винаги са го правили - без значение дали в оригиналното изпълнение вокалът е женски или мъжки и дали на концерта пее мъж или жена. Гласът на новия вокалист също изглежда подходящ за целия репертоар - накрая изпълни дори една от песните на Sanya, Mountain II. Е, може би не беше най-жестокият им сетлист, който може да съществува - ако зависеше от мен, бих подбрал малко по-различни песни и бих включил другите ми любими парчета Nightstalker  и Waiting for the Sun (ако трябва да посоча една песен, която ме дефинира, може би бих избрал нея). Но за щастие това е една от групите, на които почти всички песни са ми любими. Изпълниха и първия сингъл от предстоящия нов албум - Tales of Independence. Преобладаваха песни от последния засега албум - Pioneers. И кулминацията на концерта беше точно една от песните от този албум - епичната балада In My Kitchen. Музикантите се справиха безупречно - ритъмсексцията на бащите-основатели беше желязна, Matte Gustavsson на китарата и Erik Pettersson на Хамънда с майсторството и импровизацията на моменти напомняха за Ричи Блекмор и Джон Лорд, новият вокал се вписваше много добре, на едно място даже направи надпяване с китарата, подобно на онези, които някога Гилън правеше по време на Strange Kind of Woman. А накрая на биса изпълниха още една от новите песни, от предстоящия албум. Единственото, което не достигна на концерта, беше още малко повече дължина, но няма пълно щастие…

Атмосферата беше много празнична, приятелска, задушевна даже - преди концертите, в почивката между тях и дори по време на тях успях да се запозная с няколко души, с които може би ще се видим отново скоро... А, и, разбира се, купих си тениска на групата. И понеже техните са малко нестандартни - жълти и бели - си взех жълта. Последната останала. Предполагам, се връзва с цветовете на Сиена...

А после... после си тръгнах през тъмната гора. Отначало, в района на клуба, имаше лампи, после изчезнаха. И се озовах в почти пълен мрак. Беше облачно, не се виждаха никакви звезди, но небето излъчваше някакво странно сияние, матово, тъмно млечно, виждаха се очертанията на върховете на дърветата на фона му. Необикновено красиво - опитах да го снимам, но за съжаление телефонът ми не прави хубави нощни снимки, а и не знам дали светлината беше достатъчна, за да е изобщо възможно да се направят добри снимки. Вървях така повече от половин час. Случвало ми се и някога по-рано да вървя през нощна гора и усещането е било... доста потискащо. А сега? Абсолютно нищо. Не знам, може да е моментно. А може би всичко, което ни се случва, има странни и неочаквани странични ефекти, и ето ме, вървя през нощната гора, изгубил напълно страха си, наред с всичките други загуби. Кой знае, може поне това да е за добро, сигурно има начини да му се намери някакво полезно приложение...

Намерих пътя безпогрешно, в контраст с лутанията преди няколко часа.

А в стаите за осмина купонът е твърде голям за моя вкус. Мисля, че като дойда следващия път в Катовице - на 27 април, тогава концерт тук имат Riverside - ще предпочета по-спокойния живот.

Сетлистът на Siena Root (на Brain Connect не го знам, сори)

Words
Between the Lines
Little Man
Surprise
Tales of Independence
In My Kitchen
Above the Trees
Root Rock Pioneers
Dreams of Tomorrow

Encore:

Mountain II
new song

ПС: Този сетлист е по-различен от онзи на setlist.fm. Писах на човека, който го е качил, за да му посоча грешките; оказа се, че това е моят нов познат, рок журналистът. Каза, че го е преписал от даден му от групата написан на ръка сетлист, но след това те явно са направили промени.   

Ето и разни снимки от пътуването и концерта:































четвъртък, 9 март 2017 г.

Astralplane


Един концерт на Blues Pills е причината това нещо тук да заприлича на блог.

Бил съм вече някога на концерт на Blues Pills. В онзи ден станах рано и потеглих от мястото, където живеех тогава. Прекосих три държави, като сменях влакове, автобуси, самолети и коли. И някъде, на едно малко летище, срещнах един поглед, в който се изгубих толкова надълбоко, че не знам дали някога ще успея да намеря обратния път. По-нататък спомените ми от този ден се размиват, не съм сигурен вече дали всичко това се е случило наистина. Спомням си опръсканите от слънчева светлина калдъръмени улички на нереално красив стар град; халба бира в сенчеста следобедна градинка; после пак граници, коли, автобуси, някаква ведра вечерна гора, рояци от усмихнати хора, множество сцени и сергии с наденички, картофки и бира, огромното шарено пано, пред което Елин Ларсон, както винаги боса, подскача върху специалния килим и тъкмо пее любимата ми Astralplane; гореща длан, която стискам, докато я превеждам след себе си през тълпата към сцената (това даже го сънувах наскоро, но когато в съня си се обърнах назад, там нямаше никой). Тогава не обърнах много внимание на този концерт. Мислите ми бяха другаде.

И те все още са там. В моя astral plane. Пространство, което вече не съществува. Сякаш е някакъв паралелен свят, и в един единствено възможен момент от вечността всяка една от струните на текстурата на реалността му е влязла в резонанс със съответната струна от моята реалност и двата свята са се слели за кратко. После е настъпил антирезонанс и другият свят си е отишъл завинаги, заедно с онази част от сърцето ми, която се е откъснала и е останала там. И този свят, струва ми се понякога, е много близо, само на една Планкова дължина разстояние по някое от скритите, навити измерения на пространството, но цялата енергия на вселената не е достатъчна, за да се преодолее това разстояние. И аз няма да мога да го намеря пак, този astral plane, колкото и да ми се иска някой ден отново да съм цял; мога само да изтека някъде между тревите, ако продължа да се опитвам да го търся. Не знам как ще завърши историята, която ще разказвам тук, но ми се иска да бъде за това как оставам, въпреки всичко. Затова няма да пиша повече за онзи минал концерт, а за настоящия, и за всички бъдещи концерти. Да осъзнаеш, че  твоят astral plane вече го няма, е само първата крачка, по-трудното е да намериш нещата, които да те държат закотвен, за да не го последваш. Музиката би могла да е едно от тези неща, тя винаги спасява.

Настоящият концерт - това е на 5 март 2017, неделя, в Rock Café, Прага, а мястото, откъдето тръгвам, е Острава. Работил съм през цялата нощ, затова успявам да стана едва към обяд. Влакът от Острава до Прага е три часа и половина - достатъчно, за да измина една глава път от поредното пребродване на "Обявяването на серия № 49" от Томас Пинчън, да оценя няколко от разказите от новия конкурс на Сборище на трубадури (докато ми изключи киндъла, който естествено, съм забравил да заредя), и да изпия една бира в коридора - в чешките влакове има хора, които минават с количка с напитки, като в самолетите, много удобно. Преслушвам и по един-два пъти двата албума на Blues Pills - първия, едноименния, който знам почти наизуст, и втория, Lady in Gold, който усещам, че още не съм слушал достатъчно.

Ако трябва да определя възможно най-накратко стила на Blues Pills, може би бих казал ретро хард и блус рок, с подчертано седемдесетарско звучене. Сега има доста такива групи, огромен процент от тях са шведски, и някои са страшно добри. За Blues Pills, Siena Root, Graveyard, Witchcraft, Blood Ceremony, Rival Sons, Kadavar не можеш да кажеш, че имитират някого - те едновременно хем сякаш са излезли от 70-те години, хем придават някакво модерно звучене на тогавашната музика; сякаш са самите онези легендарни групи, каквито биха били, ако им беше останала някогашната енергия, ако не бяха минали през остаряването и различните влияния на времето, ако си бяха останали същите както някога. Много специално е усещането да слушаш някоя от тези групи - още при първата среща си казваш: Ха, нашата музика е жива! Защо не бях чувал още за тази банда?!

Пристигам в Прага в късния следобед, и няма много време за разходки - най-напред проучвам маршрута до клуба (който се оказва много лесен - мястото е в онази постоянно увеличаваща границите си част от Прага, която вече ми е много добре позната), защото после трябва да бързам до гарата за последния влак до Острава. Не че няма какво да правя една нощ в град като Прага, но предпочитам да оставя тези изживявания за по-късно през пролетта, когато ще се връщам пак тук за други концерти. После се разхождам край реката, която е наблизо - все пак успявам да хвана нещо от красотата на вечерна Прага, правя няколко снимки на мостовете. След това похапвам от типичните местни хлебчета с наденичка на една от сергиите в центъра - и вече идва време да влизам в клуба.

Харесва ми вътре. Общодостъпното заведение е веднага след входа, концертната зона - долу под земята. Гардероб, гривната на ръката - и надолу; бирата не е много скъпа (35 крони - това е някъде към 2,50 лева), а е страшно хубава, и момичето при дисковете и тениските на групата ми позволява да изпробвам моята тениска, преди да си я купя. Не знам колко побира залата, може би поне 300-400 души, във всеки случай когато идва време за началото, става много сериозно пренаселена. За щастие малко преди това съм успял да се придвижа най-отпред, вдясно на сцената.

Малко след 20.00 всички излизат на сцената, някак много внезапно; Елин, естествено, боса, стъпва върху килима, и веднага прозвучават акордите на Lady in Gold.

Започват да редуват песните от двата албума - те все още са достатъчно малко, за да ги обхване сетлистът почти всичките. Елин е толкова магнетична, че оставя малко място за внимание към останалите музиканти, но на няколко пъти ми прави впечатление колко добър е китаристът, Дориан Сорио. От моята страна са басистът и барабанистът - много небрежни и симпатични типове, те всъщност са доведени братя и преди това са били в Radio Moscow - още една от групите от този тип, която също много харесвам. Има и втори китарист на сцената, не го познавам това момче, и не знам дали изобщо е от групата, или е гост - той и без това ми стои някъде зад пулта на озвучаването, така че не успявам и да го разгледам добре, само един-два пъти идва по-напред да ми се представи. Всичките ми изглеждат много дребни - на клиповете не им личи толкова. Много се забавляват, шегуват се помежду си, Елин постоянно се движи, скача, върти се, и в един момент усещам, че са успели да ме отнесат някъде, че за пръв път от доста време насам се чувствам по-добре. И това е много странно - дори когато си се обезверил за големите магии, да осъзнаеш, че светът е пълен с други, по-малки, които бавно, стъпка по стъпка, също могат да променят нещо. Разбира се, това може би е само една крачка от много дълъг път, но все пак е някакво начало. Little Sun :) Мисля си, че ще ходя на концерти по-често в бъдеще, може би съм напипал нещо...

Когато излизат на бис, изпълняват Somebody to Love на Джеферсън Еърплейн. Е, добре, това ме кара да си спомня за предишния концерт, където също я изпълниха, и донякъде ме връща на земята, но има и нещо друго. Има няколко групи, за които ми е особено тъжно, че никога няма да имам възможност да отида на техен концерт, и една от тях е Джеферсън Еърплейн. Колко невероятно страхотно е да съм на концерт, на който любима нова, млада група изпълнява тяхна песен!

След края Елин се здрависва с няколко от феновете пред себе си и среща погледа ми. Не знам, може би в него е било изписано какво е успяла да направи за мен тази вечер и колко важно е било това за мен в този момент. Във всеки случай изминава няколкото метра до мен, пристъпва извън килима и стиска и моята ръка. След нея минава и Дориан и бавно, едва ли не делово, се здрависва с всички, които желаят. Той също достига и до мен.

След концерта музикантите, без Елин, са пред вратата, разговарят с феновете, подписват дискове и плочи, снимат се с всеки, който има желание. Изчаквам няколко минути да видя дали няма да излезе и тя, но после ми идва времето да тръгвам за влака, и излизам от рок-кафето. Ще се върна на първи април, когато тук ще бъдат Pain of Salvation.

Сетлистът:
 
Lady in Gold
Little Boy Preacher
Intro
Black Smoke
Bliss
Won't Go Back
Little Sun
Outro
Elements and Things
You Gotta Try
Astralplane
High Class Woman
Ain't No Change
Devil Man

Encore:

Somebody to Love
Gone So Long


Ето и малко снимки от вечерна Прага, клуба и концерта:
















понеделник, 7 септември 2015 г.

Лушъс Шепърд, „Живот по време на война”


Дейвид Мингоя е двайсетгодишен нюйоркчанин, бивш художник на плакати, а сега войник във една високотехнологична война от близкото бъдеще, която се води в гватемалските джунгли и от която повече или по-малко са засегнати всички съседни държави. Не е много ясно срещу кого воюва САЩ, но натрапващите се още от първите страници алюзии с Виетнамската война подсказват, че в самата Гватемала има гражданска война, а на страната на врага е най-малкото Куба, а вероятно и Русия. Оттук излитат и хеликоптери, които бомбардират Никарагуа, а Панама е нещо като обетована земя – мястото, където всеки рано или късно се устремява да дезертира.

Друго, което се натрапва още от началото на историята, е богатата цветова символика. Мястото, където се намират американските войници, сега се нарича Свободно окупирана Гватемала и е отбелязано със зелено на картите. На изток, от мексиканската граница до Карибско море, е ничия земя (жълта зона). Мястото, където служи Мингоя, Ant Farm, е база за огнева поддръжка в източния край на жълтото. Оттам се обстрелва територията, защрихована на картите в черно-бяло. Това кара Мингоя да мисли, че се сражава за основните цветове на този свят.

Романът започва с една отпуска на Мингоя и двамата му бойни другари Джилби и Бейлър, които се отправят към Сан Франциско де Хютиклан – един невзрачен гватамелски град, но те много добре знаят, че след отпуски на по-луксозни места следва отпускане и намаляване на боевата дееспособност.

С пристигането в града Мингоя и приятелите му се натъкват на двама пилоти с огледални шлемове, които те отказват да свалят, дори когато се пекат на слънце. Обясняват, че шлемовете са пълни с микросхеми и облъчват очите направо в зрителния нерв. Колкото по-дълго ги носиш, толкова по-добре виждаш - има микросхеми за острота на зрението. Освен това лицата на двамата са деформирани. Те твърдят, че виждат душите на хората и бъдещето. Кимат синхронно – като два робота, които изпълняват една и съща програма. Може и да не лъжат – толкова странна е станала тази война. В нея се използват наркотици-бойни препарати, а придвижването на войските се предсказва от медиуми.

Гадът, от купчина бараки на брега на Рио Дулсе, край панамериканското шосе, е прераснал до плъзнал се по двата бряга град, пълен с десетки барове и бродеи с неонови чудовища по покривите – дракони, аднорози, феникси, кентаври (които обаче не са реклами, а кодирани символи за величието на собствениците – например червен тигър, пробиващ си път сред зелени лилии и сини кръстове означава, че собственикът е богат, принадлежи към тайно католическо общество и има противоречиво отношение към политиката на правителството).

Сан Франциско де Хютиклан не е град, а симптом на войната, но за Мингоя подобни градове са станали нещо като задгробен живот – награда след преживените ужаси.

А съвместната отпуска с двамата му другари е ритуал, за който вярва, че ще му помогне да оцелее.

Част от ритуала е например да пише писма до вкъщи, които после да къса и вместо тях да изпраща други, успокояващи.

Ето някои от нещата, които са в първите варианти на писмата – тези, които никога няма да прочетат родителите му: Резултатът на войната не е важен, това е магическа операция от неимоверен мащаб. Придвижването на войските, самолетите и корабите е мистичен знак на повърхността на нашата реалност - за да оцелееш, трябва да определиш мястото си в чертежа и да се движиш в съответствие с него. Всички търсят магия, която да им помогне да оцелеят. Дялат инициали върху снаряди, крият папагалски пера в шлемовете си…

Има една цяла митология около тази война, която в началото на романа е някак в периферията, преди да нахлуе в самата сърцевина на историята и да помете всичко по пътя си. Част от митологията е например Изчезналият патрул. Зелените барети в Гватемала взимат ампули с наркотик-боен коктейл, който наричат „сами” (от самурай). Но често предозират и се побъркват. Купуват ампули от черния пазар и после се бият помежду си в боеве без правила. Две години по-рано в зона Изумруд отряд барети отива да патрулира и не се връща. Обявяват ги за безследно изчезнали. След месец от лазарета започват да изчезват ампули, в близката околност са забелязани американци с разкъсани камуфлажни облекла. Започват да свалят хеликоптери и да нападат патрули. Четири месеца преди събитията в книгата пехотинец, похитен от Изчезналия патрул и успял да избяга, разказва, че те вече не се смятат за американци, а за граждани на джунглата. Живеят като зверове, по цял ден пият ампули. Измисли ли са цяла религия – нещо за слънчеви лъчи, светещи през купол.

Друга част от ритуала на Мингоя е първо да посети с двамата си колеги един бар, в който идват и други от войниците. А после да отиде в квартала на аборигените и да види какво ще му се случи, без да си го търси (по този начин той повтаря събитията, случили му се по време на първата отпуска).

Тази ден, в който започват събитията в романа, също го прави. Свечерява се, чуват се песните на жаби и цикади. Докато броди между сергиите на местния пазар, вижда палатка с 40-50 души отпред, и чува женски глас, говорещ на испански. Приближава се и вижда млада мургава жена с червена лятна рокля с голи рамене и коси, събрани на тила. Жената не може да се определи като красива, но е екзотична, чувствена и спокойна - и това спокойствие, усеща Мингоя, не е само повърхностно. Той веднага усеща привличане към жената и се приближава. Това е Дебора. И по този начин започва съвместната история на двамата.

Дебора играе пред публиката някаква игра, подобна на бинго. И Мингоя спечелва три от седем игри – явно нещо, което не е лесно да се постигне. А по-късно вечерта запознанството им естествено прераства в разговор помежду им. Дебора е местна, но е учила в Маями и затова говори английски без акцент. Тя е доловила в Мингоя пси-способности – каквито имат мнозина и които се използват от армията в специално нейно подразделение, наречено Пси-корпус. Но Мингоя не е постъпил в него, защото според него наркотерапията, на която се подлагат обучаващите се, води до промяна на личността. Дебора обаче също има такива способности – и му казва, че е имала видение, в което го е видяла умрял. Моли го да дезертира в Панама. Той разбира, че тя е пацифистка, от онези, които уговарят другите да дезертират. Отказва й и тя си тръгва – не иска да е с него, като знае какво ще му се случи. Накрая той все пак успява да си уреди среща с нея за другия ден. Ляга и си мисли за нея. Но не и с похот – не успява.

През следващите дни стават събития, които тласкат Мингоя към решението, на което се е съпротивлявал – да постъпи в Пси-корпуса. Приятелят му Бейлър рухва психически и взима заложници в един бар. В опит да го вразуми, Бейлър е нападнат от него и едва не пострадва сериозно, но все пак успява да направи така, че Бейлър да бъде арестуван, вместо убит. Когато по-късно през деня прекосява реката с корабче, за да се срещне с Дебора, млад войник му разказва, че е видял Бейлър да участва в боеве без правила – даже му викали Черния рицар. Предния ден, след три ампули сами, дори се е бил с ягуар, и го е убил, след като го е осакатил жестоко, а после е изял и сърцето му. „Вчера видях истинското зло – завършва разказа си войникът - и то беше прекрасно!”.

Срещата с Дебора довежда двамата до опит да правят любов помежду си, и тогава той има халюциногенно преживяване – вижда я като уродливо същество и хуква да бяга към града. Там разбира, че другият му приятел Джилби е дезертирал и отива в Панама. А по-късно, по време на безцелното му скитане из града, при един недовършен мост попада на банда от деца с ножове, чийто предводител му казва, че вижда бъдещето. Ето някои от въпросите на момчето в последвалия налудничав разговор: Вярно ли е, че в Америка има машина с душа на човек, че американците са построили в небето желязна планета, че в дома на президента има камък, в който седи душата на мъртъв магьосник? Може и да е вярно, отговоря Мингоя. В бандата има междуособици, едно момиче, Грациела, се стреми към властта на момчето, има и различни мнения по въпроса дали да оставят Мингоя жив. След като по чудо се спасява, без да му се наложи да убие някое от децата, Мингоя осъзнава, че войната е станала новият му дом, че е приел тайната на войната като своя. Връща се при двамата пилоти и ги моли да го откарат в Ant Farm, а след това постъпва в Пси-корпуса.

И това са само щрихи от началната част на книгата, и същевременно е цялото съдържание на повестта „Отпуската” (R&R), която излиза през 1986 г. и донася на Лушъс Шепърд престижните награда „Небюла” през същата година и „Локус през 1987 г. Година по-късно той разширява повестта до разтърсващия роман „Живот по време на война” (Life During Wartime - 1987) – може би едно от най-значителните и недооценени произведения в научната фантастика.

Но докато се стигне до този момент, Лушъс Шепърд изживява един доста необикновен живот, който сам сякаш е изваден от някоя завладяваща книга. Роден е през 1947 г. в Линчбърг, Виржиния, но прекарва детството си Дейтън Бийч, морски курорт в щата Флорида, близо до изпитателен център на ВВС, който в следващите години е преработен на космодрум – оттам излитат първите американски космически кораби. Каква по-добра обстановка за един бъдещ писател-фантаст… Не е получил формално висше образование, но под натиска на баща си е прочел огромен брой книги в детството си – по-късно си спомня, че сред тях са преобладавали викторианска проза и Шекспир, и те са му повлияли повече, отколкото каквото и да било, прочетено от него по-късно. От средата на 60-те до средата на 80-те води доста безпорядъчен живот, скита по света, посещава Латинска Америка, Европа и Югоизточна Азия, и сменя куп професии – портиер, продавач на тениски, участник в джаз-група. Дори, по собственото му признание, косвено е бил въвлечен в международния наркобизнес… Това става, докато е бил в Латинска Америка. Но пътуванията му дотам си имат и своята положителна страна – той опознава добре местните джунгли, и по-късно ги прави арена на действието в много от фантастичните си произведения.

Ала кариерата му в литературното поприще не започва с фантастиката – първа е стихосбирката Cantata of Death, Weakmind & Generation (1967). А първият му фантастичен разказ (The Taylorsville Reconstruction) трябва да чака шестнайсет години, докато бъде публикуван (1983). Само две години по-късно Лушъс Шепърд е удостоен с престижната награда Джон Кембъл – за най-многообещаващ млад автор.

Характерни особености на фантастичната проза на Шепърд, освен мрачните декори на латиноамериканските джунгли, са странното преплитане между реалност и халюциногенни видения (не без влиянието на наркотици), наличието на различни екстрасензорни способности, митологична поетика, наситеност с метафори и символи, но и много остър, динамичен сюжет – понякога толкова увлекателен, че не е трудно читателят да пропусне скритите „дълбинни” пластове. Любимият му герой е аутсайдер, често с емоционални или психични проблеми, който намира себе си в някакво трансцендетално пътешествие. В резултат на това много често произведенията му са кръстоска от различни поджанрове – и твърда фантастика, и хорър, и митологично фентъзи. И не на последно място - магически реализъм; естествен резултат от странстванията из екзотичните Латиноамерикански джунгли. Тази странна смесица, а и наличието на толкова много „подводни камъни” в произведенията на Лушъс Шепърд карат някои критици да го определят като мейнстрийм. Впрочем и той самият няма нищо против това – в редица произведения твори на границата на мейнстрийма. Ето каква е поджанровата мозайка на някои от най-известните му романи: дебютният му роман Green Eyes (1984) е зомби-хорър, за възкресяване на хора по научен път, с помощта на бактерия. В Kalimantan (1990) протагонистът е похитен от демони и отнесен в паралелна реалност. The Golden (1993) викторианска вампирска криминална история, получава наградата „Локус” за най-добър хорър на годината. Valentine (2002) вече е на границата между магическия реализъм и мейнстрийма – фантастичните елементи не само че са съвсем условни, но е под въпрос и дали изобщо ги има… Същото може да се каже и за повечето от по-късните му романи.

Живот по време на война” заема особено място дори в тази толкова странна компания. Съвсем целенасочено разказах толкова подробно началото му – това е роман, който е невъзможно да бъде преразказан накратко, там всичко е в детайлите, в атмосферата. И в многобройните влияния и интертекстуални връзки, които човек никога не може да е сигурен, че е проследил докрай. Като например, Томас Пинчън. Докато преминава през обучението си в Пси-корпуса на един остров, Мингоя попада в един хотел, където надписите на блюдата са сгрешени. „Изглежда, ентропията тук вече е победила” – мисли си той. Или пък по-рано, още в Ant Farm, когато съоръжението е нападнато от кубинците, Мингоя се натъква на лейтенант Джей, който е пси-патрул, влязъл в екстрасензорна симбиоза с един кубинец, който вече е мъртъв. В една мъчителна нощ, в която Джей се съмнява в това дали Мингоя не е кубинец, и заради това трябва да изчакат идването на американската армия, Мингоя е принуден да седи до трупа на убития кубинец и да изслуша теорията на Джей за полуразпада на живота. Остават в стаята до сутринта, и когато се чуват пристигащите американски хеликоптери, Джей вече е мъртъв - последвал сибмионта си. Когато излиза навън, Мингоя вижда сюрреалистична картина – хеликоптерите, спускащи се през дима над джунглата; илюстрация към войната с цялата й тайна магия и великолепие.

Тази картина ни отвежда до едно друго силно влияние върху Лушъс Шепърд – „Сърцето на мрака” на Джоузеф Конрад и в още по-голяма степен - модерната му интерпретация, „Апокалипсис сега” на Франсис Форд Копола. Всъщност войната в гватемалските джунгли е една проекция на печалния виетнамски опит в Латинска Америка от 21-и век. Както и при повечето хора от неговото поколение, Виетнамската война пречупва нещо в Шепърд – както той споменава по-късно в не едно интервю, американското общество, американската култура са тежко болни, и тази война е само един от симптомите на тази болест. Болест, която засяга преди всичко способността на хората да реагират на проблемите на другите… В романа Мингоя преживява своите пътувания в „сърцето на мрака” – и в началото на мисията си, когато някъде в гватемалските джунгли достига до местоположението на Изчезналия отряд, и е пленен, надрусан със „сами” (което му пречи да използва пси-способностите си) и изправен да се бие на живот и смърт срещу предводителя на Отряда, Кофе; и по-късно, когато пътува през Хондурас и Никарагуа към Панама по река с кораба на Рей Барес – меко казано съмнителен пират и контрабандист - и става свидетел на безпричинни жестокости от страна на американските войници.

В годините след появата на романа някои критици го определят и като част от киберпънк-движението – най-вече защото излиза по времето на програмните произведения на киберпънка като Software на Руди Рукър (1982), Neuromancer на Уилям Гибсън (1984), Schismatrix на Брус Стърлинг (1985), Eclipse на Джон Шърли (1985), Hardwired на Уолтър Джон Уилямс (1986), Mindplayers на Пат Кадигън (1987) и др., но и защото носи някои от белезите на жанра – откриваме ги още в началната сцена, с двамата пилоти с огледалните шлемове, както и по-късно, например в един пасаж от книгата, когато отвеждат Мингоя в джунглата, при един самоосъзнал се компютър с претенции за божественост. Компютърът е експериментален модел от американски хеликоптер. Свалила го е руска ракета, която обаче не се взривила. Компютърът е взел от нея модули и се е ремонтирал – твърди че синкретичният процес е създал нова инкарнация. Познава Мингоя и твърди, че знае бъдещето.

В по-ново време обаче Лушъс Шепърд рядко се споменава като част от тази компания. Е, има и изключения – например в сборника от есета Beyond Cyberpunk: New Critical Perspectives (2010) романът се споменава като част от отделен поджанр, „латиноамерикански киберпънк”. На самия мен ми е трудно да определя дали романът е причастен към жанра или не. Във всеки случай на моменти има една особена графичност, която създава усещане за киберпънк-атмосфера. Разхвърляните навсякъде из джунглата следи от войната – шлем, купе на танк, невзривила се ракета - добавят към природата своеобразна неорганична красота. Хеликоптерът, „увиснал в паяжина от лиани и счупени клони, напомня мистичен ембрион, неродено дете на извънземни ангели”.

Сянката на киберпънка може да се открие и в някои от общите влияния – като споменатия по-горе Пинчън, и най-вече Филип Дик. Действието е пропито с атмосфера на параноя и взаимно недоверие. Реалността често се преплита с фантазията. Когато Мингоя взема последната си доза от наркотика по време на обучението си в Пси-корпуса, има халюцинация, че се намира в Америка от бъдещето. Доста по-късно в романа изведнъж с изненада започва да разпознава елементи от видението си. Случайно срещнат войник е младият първообраз на бъдещ ветеран-инвалид, който е срещнал в съня си и който тогава не е познавал. Когато надупчва с автомата си една картина (с име „Механиката, лежаща в дълбините на повърхностната реалност”), защото изобразената на нея жена му е заприличала на Дебора, Мингоя разпознава в единствения останал от изображението елемент - човешка ръка – друг образ от някогашното си видение. (По това време художникът Мингоя също се е променил – рисува грамадни каменни стаи, мостове, излизащи от глухи стени, прекъснати стълбища, водещи наникъде.) Има една сцена, в която Мингоя се проявява и като кукловод на реалността – докато още тренира новопридобитите си способности, в шумен бар, където цари суматоха и има сбивания, той първо умиротворява всички със силата на волята си, а след това започва да експериментира – кара един да се смее, друг да плаче, още двама да се сбият. Превръща бара в жив театър. А на едно парти в края на романа разговаря със странен робот, който се оказва дегизираният главен злодей в историята – кукловод от доста по-различно ниво, който на места напомня за Палмър Елдрич.

И тези сцени ни довеждат до може би основното влияние на Лушъс Шепърд – латиноамериканският магически реализъм. Латиноамериканските джунгли са наситени с чудеса – много повече, отколкото можеш да откриеш в роман на Маркес. В джунглите можеш да срещнеш черни кучета, които, ако ги погледнеш в очите, ще те научат да правиш магии; можеш да си поговориш с брухо (и, което е типично – никога няма да си сигурен дали разговорът се е състоял наистина); могат да те нападнат милиони пеперуди, които са командвани от някого и които искат да те смажат с тежестта си. Там бродят армии от зомбита и магьосници, които за забавление внушават на някоя девойка да се влюби в тях – след това тя винаги ще ги преследва. Местните ти разказват чудновати легенди – умело вплетени в повествованието като разкази в романа. Ето например една от тях („Призракът на конквистадора”): Един ловец среща вожда на маите, който е преследван от призрак на конквистадор; вождът моли ловеца да се скрие в съня му - дворец с безброй коридори. Скоро се появява и призракът - той също иска да влезе в съня, но ловецът му отказва. Призракът му предлага монета – ловецът пак отказва. Призракът започва да му пречи на лова. Така че накрая ловецът пуска конквистадора в съня с двореца-лабиринт. Когато се събужда – намира златна монета. В съня му вождът го моли да го пусне навън, ловецът така и прави. Призракът също го моли, но ловецът не го пуска. След мъчителни кошмари, докарани му от призрака, най-накрая е принуден да го пусне. Съответно получава нова монета. Вождът се връща отново и отново, призракът – също. Тялото на ловеца е станало полесражение на древни духове. Накрая вождът си отива завинаги, защото конквистадорът е изучил целия дворец и вече няма къде да се крие от него. Конквистадорът казва на ловеца, че това е било най-хубавият сън, който е виждал, и че ще се върне, когато му се присъни нов. (Чрез този разказ един индианец-гид отговаря на въпроса на Мингоя защо работи за американците).

Сред тези „истории в историята” има една, която е по-особена. Мингоя се сблъсква с нея, когато, по време на обучението му, наблюдаващият го лекар Исагире му подарява за награда книгата „Измисленият пансион” на Хуан Пасторин – писател, чиято снимка никой никога не е виждал и за чието отшелничество се носят легенди. Едноименният разказ е за странен договор между автора и обитателите на пансион в Латинска Америка. Авторът обещава да плати образованието на децата им, но в замяна трябва да живеят до края на дните си в измислена от автора история, която той ще пише година след година. Обитателите се опитват да прекъснат договора, но с течение на времето все повече свикват – в резултат животът придобива почти мистична значимост, а смъртта става сакрална епифания. Само писателят живее нормален живот, последван от продължителна унизителна смърт. Друг от разказите е за войната между два клана, Мадрадон и Сотомайор, за едно вълшебно цвете.

В момент, в който Мингоя е осъзнал, че войната е само камуфлаж, а истинската е друга война, война във войната, който се води между групировки от медиуми, в едно село в джунглата той среща изпаднало в транс момиче-медиум, които му говори с думите на един от разказите в книгата (онзи за клановете и вълшебното цвете – особена трева, която дава жизнена сила). И Мингоя се запитва дали всъщност истината на войната не е още по-сложна, и дали неговата история всъщност не е част от историята, описана в книгата. И така продължава пътят му към едно панамско градче, в което може би са се събрали да преговарят сили, манипулиращи целия свят – свят, изпълнен със схеми, структури, съвпадения и цикли, сякаш сочещи работата на магически сили. Но тези структури и цикли са само отражение на скрити природни процеси. Колкото повече човек живее, толкова по-богат става опитът му, докато в края на краищата не го оплитат толкова взаимодействия, такава паяжина от обстоятелства, чувства и събития, че никаква дреболия вече не му изглежда дреболия, всичко изисква тълкуване. Мингоя не е сам по този свой път – с него е Дебора, жената, странната му любов с която заема централно място в повествованието. Тя е агент на Сомбра – комунистическата версия на Пси-корпуса. След като е получил задачата да я убие, Мингоя открива, че любовта им увеличава общата им сила дотолкова, че ги прави нещо повече от обикновен сбор на способностите на двамата – една прекрасна метафора за това как „работи” истинската любов. И когато пътят им накрая ги отвежда до едно идилично панамско село в джунглата, вече няма значение, че са се отказали от всичко, защото носят със себе си единственото, което има смисъл.

събота, 14 март 2015 г.

Ричард Пол Русо, „Корабът на глупците”


В едно от малкото интервюта на Ричард Пол Русо (от 2000 г., на известния сред феновете на фантастиката редактор и критик Ник Гевърс), той е представен като един от недооценените майстори на американската фантастика, въпреки че вече е печелил (през 1989 г.) наградата Филип К. Дик (която, както е известно, е за най-добър роман за годината, издаден в меки корици, но всъщност се дава на автори, които са иновативни, налагащи нови тенденции във фантастиката). Сега, петнайсет години по-късно, положението не се е променило особено, макар че след въпросното интервю Русо печели още веднъж същата награда – през 2001 г., за Ship of Fools (Корабът на глупците) – романа, за който искам да разкажа.

Ричард Пол Русо не е особено плодовит, но успява да поддържа високо ниво през цялото си творчество (в което, да се надяваме, още не е казал последната си дума; последната му издадена книга е през 2005 г.). Стреми се към разнообразие в произведенията си – от търсенето на извънземен живот в джунглите на екзотична планета в Inner Eclipse (1988) се прехвърля към артистичния ъндърграунд на Сан Франциско от близкото бъдеще в Subterranean Gallery (1989), остава във Фриско с трилогията Carlucci - слабо свързаните помежду си романи Destroying Angel (1992), Carlucci's Edge (1995) и Carlucci's Heart (1997), които носят белезите на ноар и киберпънк, оттам се насочва към космическото бъдеще на човечеството в Ship of Fools, а последният му засега издаден роман (The Rosetta Codex, 2005) е за изграждането като личност на едно петгодишно момче, станало роб след като космическият кораб на семейството му корабокрушира на дивашка планета. Русо не смята, че пише като някой друг освен Ричард Пол Русо; като любими автори посочва Джийн Улф (особено разказите му и Книга за новото Слънце), Джеймс Трипти-младши и Джон Краули, не скрива и че са му повлияли авторите от новата вълна като Зелазни, Дилейни, Ръс, Силвърбърг, Уилхелм, Балард, Ле Гуин и Диш, които са били в зенита си точно по времето, когато е започвал да чете фантастика. Любимият му мейнстрийм-автор е Кормак Маккарти. Изобщо има афинитет към мейнстрийма, списъкът му с любими майнстрийм-автори е още по-голям (в него присъства и мейнстриймовата инкарнация на Йеин Бенкс, без М-то по средата), но той не може да пише мейнстрийм, защото твърди, че му е скучно, не го е намирал за вълнуващо, когато се е опитвал да го прави. Когато обаче трансформира идеите си в научна или спекулативна фантастика, вдъхновението и ентусиазмът веднага се появяват.  Например той е голям почитател на криминалната литература, но никога не му се удавало да я пише – и затова създава трилогията Carlucci, хибрид между фантастичния и криминалния жанр. Въпреки това някои критици го определят като автор на мейнстрийм произведения, в които фантастичното е пълна условност – на което той възразява, че героите му не са просто съвременни персонажи, механично пренесени във фантастичен сетинг, а са променени така, че да функционират пълноценно в този сетинг. Не е съгласен и с онези, които определят трилогията Carlucci като киберпънк – макар и да си признава, че е повлиян от киберпънка, отрича присъствието на пънк-съставката в романите му, а според него си е имало причини тя да бъде включена в името на поджанра. Изобщо, Русо не е привърженик на обобщенията.

Корабът на глупците (или на шутовете) е алегория на Платон, вдъхновила множество средновековни творци, сред които Себастиан Брант, за едноименната поема, и Йеронимус Бош – за знаменитата картина със същото име. Идеята е следната: кораб с объркани, безгрижни членове на екипажа и несъзнаващи нищо пътници се носи из океана без определена цел и посока. Чрез тази алегория Платон е искал да изрази някои проблеми, които е виждал в демокрацията.

В не толкова алегоричен и в доста по-буквален смисъл е Кораб на глупците Аргонос, generation ship, който от векове лети из космоса. На пръв поглед – поредният generation ship роман, но още от самото начало Русо започва да разчупва клишетата. Явно космосът е колонизиран от подобни кораби – на доста от планетите има човешки колонии, из Галактиката се срещат планети с живот, годни за обитаване от човека, но все още не са открити следи от извънземен разум. Съхранен е споменът за Старата Земя – дори корабът някога се е връщал да я намери, но е открил само радиоактивна пустош. Обаче хората имат спомени за други много развити човешки светове, които са посещавали. Знае се, че преди повече от двеста години е имало бунт, при който са унищожени всички навигационни данни и записи от бордовия журнал, и официалната история на кораба започва оттогава. Има обаче записани спомени на хората от преди това, както и тайни записи на Църквата. Водачът на Църквата, епископът, твърди, че Корабът винаги е съществувал, но никой не мисли, че той наистина вярва в това.

Корабът се управлява от капитан, който стои начело на Съвет от 8 души. В началото на романа капитанът Никос е започнал да губи позиции, за сметка на епископа. Общо взето целта на Аргонос не се знае, но явно е да участва в колонизацията на вселената. Според епископа мисията на кораба е да разпространява християнството сред всички хора и извънземни (макар и да не са открити такива до момента). На кораба има огромна катедрала, множество по-малки църкви, райони, имитиращи открито пространство, десетина совалки и три „жътваря” (по-големи от совалките кораби, които кацат на планетите, за да събират органични вещества и да ги вкарват в кръговрата на кораба). На Аргонос има ясно изразено класово разслоение – горните палуби експлоатират долните, които се грижат за всичко на кораба.

Главният герой Бартоломео е роден с увреждания – ръцете му са дълги само педя, макар и дланите и пръстите да функционират нормално, краката му са деформирани, липсват му няколко прешлена от гръбначния стълб, и накуцва; но компенсира това с екзоскелет, който увеличава физическата му сила, а също така има и извънредно висок интелект, които изиграва важна роля в ключовите моменти в историята. Не знае кои са родителите му, но явно са от горните нива, защото е отгледан там. Той е приятел и съветник на капитан Никос. Батоломео осъзнава физическата си непълноценност, което му пречи да търси по-настойчиво личното си щастие, а екзоскелетът му е „сюжетна пушка”, която гръмва в една сцена от романа, в която се налага той да виси с часове от тавана, хванал с ръка завинтен за повърхността елемент.

Други важни герои са отец Вероника, в която Бартоломео е влюбен (и е възможно любовта да е споделена), джуджето Пер, жител на долните нива, който прави превъзходно кафе и е приятел с Бартоломео, макар и в началото двамата да се отнасят с подозрение един към друг, и Франсис – 13-годишно момче, което Бартоломео среща при разходка из необитаемите нива на кораба и чието доверие се опитва да спечели – Франсис му напомня за самия него на млади години.

Корабът не е кацал на планета от 40 години, и в този момент получава сигнал (съвсем прост) от близка до маршрута му планета. Бартоломео е включен в екипа, който ще я изследва с една от совалките – капитанът иска той да следи ситуацията за него. Отец Вероника е изпратена от страна на Църквата. Преди заминаването, с Бартоломео се свързва Пер и го призовава да помогне на хората от долните нива да се измъкнат от кораба и да се заселят на планетата (нещо, което горните нива никога няма да допуснат). Бартоломео се колебае, но постепенно склонява да помогне, повлиян от разговорите си с отец Вероника.

Пристигат на планетата, кацат на мястото, откъдето е изпратен сигнала. Редките градове са абсолютно пусти, намират само животни, но постепенно изследователите започват да откриват кости на хора, които по-късно погребват. При пътуването до едно от останалите селища откриват подземна зала, пълна с окачени за куки многобройни трупове, включително на деца и бебета. След като съобщават новината, им е наредено да спрат проучванията и да се върнат на кораба.

Става ясно, че след като жътварите си свършат работата (тоест след няколко дни), корабът ще изостави планетата и ще потегли. При тези условия метежниците се задействат, успяват да натоварят четири совалки с 1100 души и да ги подготвят за излитане към планетата, като Бартоломео им помага, давайки им необходимите кодове, но в края на краищата бунтът е разкрит и Бартоломео е затворен под стража в каютата си за няколко месеца. В един момент на кораба явно става нещо необичайно, и след известно време Бартоломео е освободен. Научава, че е открит огромен кораб, който явно е с нечовешки произход, и капитанът иска той да оглави експедицията по изследването му.

Изследването на кораба вече е започнало, и са станали няколко нещастни случаи, завършили със смърт. Например човек влиза в стая, която се оказва с гравитация 2G (иначе корабът е безтегловен) и се пребива, други срязват костюмите си в остри ръбове в коридорите. Някои хора се държат странно след завръщането си от кораба. Бартоломео, който е охладнял към капитана, е склонен да откаже, но е заплашен да бъде върнат в килията си, така че се съгласява. Екипът от 11 души се отправя със совалка към кораба. Отначало всичко върви добре, откриват нови и нови чудеса. Междувременно Бартоломео научава, че корабите постепенно се сближават, и за да поддържа разстояние от 3000 километра между тях, капитанът е принуден периодично да включва двигателите и да отдалечава кораба; освен това в момента, в който са открили труповете на планетата, от същото онова място е бил изпратен сигнал към космоса. Земяните са намерили извънземния кораб, следвайки този сигнал. Няма да мине много време, преди да започнат странните случаи и с отряда на Бартоломео…

И това е само завръзката на историята. Нататък динамиката нараства още повече - това, което започва като generation ship-история, постепенно преминава в роман за контакта с извънземни цивилизации, откъдето плавно прелива в хорър. Не липсват и епични, почти кинематографични сцени – ето едно място, където биха могли да търсят вдъхновение холивудските режисьори, ако искат да направят филм, който хем да е зрелищен, хем смислен.

Има нещо в този роман, което напомня за романите за контакта на Лем – неизвестното, непознаваемостта на „другите”, сложните, непонятни чужди структури (да си спомним за соларистиката) – неща, които се появяват по един нов, модерен начин и в романи като Слепоглед на Питър Уотс. В затвореното общество на кораба пък социалните конфликти са много по-ярко изразени, отколкото в класики като Сираците на Вселената на Хайнлайн, например. Показателно е, че горните нива не само не допускат по-справедлива обществена уредба, те не пускат жителите на долните нива и да се заселят на планетата. Тук има храна за размисъл на бъдещите поколения: експлоататорите не само ще се борят отчаяно срещу по-справедливо разпределение на благата, те няма да ви пуснат и да търсите щастието си другаде, защото няма да има на чий гръб да живеят охолно и да трупат богатствата си и няма да има на какъв фон да се чувстват велики и значими.

Корабът на глупците е и роман за приятелството между Бартоломео и капитан Никос, което, въпреки многобройните перипетии, издържа проверката на времето, и за приятелството между Бартоломео и джуджето Пер, което, основано на сходните възгледи на двамата, успява да победи първоначалното недоверие. Това е и роман за любовта на Бартоломео към отец Вероника, които, макар и да са много различни, са способни да не обръщат внимание на нещата, които ги разделят и да изваждат на преден план нещата, които ги свързват. Това е също и роман за душевните терзания на Бартоломео, заради които не успяваме да разберем дали една такава любов изобщо би могла да се реализира.

Но нещото, което прави този роман особено значим, е религиозно-философският му пласт. Алюзията с извънземния кораб като Левиатан е очевидна дори преди епископът да я озвучи в романа, но в това, че я озвучава точно той, има голяма доза ирония, защото именно този герой, лицемерният невярващ (който обаче вярва в злото), на моменти ни кара да се запитаме дали хората не носят Левиатана със себе си. На другия полюс е искрено вярващата отец Вероника, чрез чиито думи Русо влиза в диалог с Боеций и с философите-схоластици върху концепции като утехата и свободната воля. Според отец Вероника, давайки свободна воля на хората, Бог се е отказал от знанието си какво ще е бъдещето, и това е причината, поради която не се намесва в човешките дела, за да помага на страдащите. Атеистът Барололомео намира, че в идеите й има някакъв дълбок смисъл, но това не е достатъчно, за да преобърне светогледа му. Затова когато отец Вероника вече не е при него, той не вярва, че душата й съществува в някаква трансцендентална реалност; но вярва, че тя е с него по някакъв странен, мистериозен начин, в мислите му; и той разговаря с нея, представя си какви биха били отговорите й, и дава нови аргументи в продължение на някогашните им спорове; а междувременно продължава да върши по най-добрия начин нещата, които трябва да върши – единствената утеха за рационално мислещия, когато някой важен човек си отиде от живота му. 

неделя, 26 октомври 2014 г.

Филип Дик, “Око в небето”

В началото на романа „Око в небето” (Eye in the Sky – 1957) главният герой Джак Хамилтън, заедно със съпругата си Марша, тъмнокожия екскурзовод Бил Лоуз и още петима души, посещава новооткрит ускорител на частици в Белмонт. Обаче става някаква авария и героите се озовават в болница. За щастие никой не е пострадал сериозно и всички се опитват да се върнат към ежедневните си проблеми. Ала постепенно те осъзнават, че нещо не е съвсем наред. Че нещо здравата се е объркало. Че всъщност почти нищо не е същото.

Героите със смайване научават, че когато ругаят или богохулстват, ги жилят пчели; ако излъжат, може да ги засипе огромна маса скакалци; затова пък молитвите до Бога могат да дадат конкретен резултат (например отгоре им да се изсипе торба с пари). Машините за сокове и сладкиши работят, без да са заредени с нищо отвътре, Слънцето обикаля около Земята и така нататък; даже след съответната молитва човек може да се възнесе до покрива на църквата, а ако се случи наблизо да има някое прозорче, през което да се измъкне – и още по-нагоре. Двама от героите постъпват точно така, и след мъчително дълго възнасяне Го виждат – по-точно огромното Му око, гледащо ги от небето (оттук и заглавието на романа). След продължително и много болезнено, но съвсем не летално падане от небесата, те разбират, че изобщо не е било необходимо да ходят догоре – религиозните функционери имат директна телефонна връзка с Него… След поредица от подобни събития осмината се събират, за да обсъдят ситуацията, и постепенно – от нещата, които преживяват, от еднаквите сънища, които всичките сънуват – започват да сглобяват картината на случващото се. Всъщност те изобщо не са попадали в болницата, все още се намират в сградата на ускорителя, от аварията са минали само секунди, но полуделите ускорени частици са създали поле, което по някакъв начин (Дик не се задълбочава в техническите подробности, това не е най-важното в случая) е създало илюзорна реалност, доминирана от личността на единия от пострадалите. И сега всички останали са хванати в капана на тази реалност – живеят в свят, базиращ се на представите на един-единствен човек, който не само че е религиозен фанатик, но и е последовател на някаква безумна секта.

Във възникналата суматоха един удар по главата на съответния герой като че ли разрешава проблема, но за кратко – оказва се, че те все така продължават да лежат в зданието на ускорителя, спасителните екипи мъчително бавно се придвижват към тях, а героите са се озовали в свят, доминиран от личността на друг от пострадалите. И лошата новина е, че както се оказва, светът на религиозния фанатик не е най-неприятното, което може да им се случи. Ако една миловидна дама-строга пуританка смята, че хората са безполови същества, те наистина могат да станат такива (с премахване на излишните според нея атрибути, разбира се); нещо повече – с едно махване на ръката тя може да заличи от света всичко, което не се връзва с пуританските й представи, като при това не си играе с отделни екземпляри, а оперира с цялата категория, към която принадлежи съответният екземпляр. И, естествено, когато си предупреден, вече е много по-трудно да те ударят по главата. А какъв ли може да бъде светът според кошмарите на една параноидална шизофреничка? И така нататък… Дали изобщо кошмарът им може да има край?

Това е, което се случва в тази вече далечна 1957-ма година – Филип Дик създава концепцията за илюзорните реалности, която, макар и това да не проличава веднага, по-късно ще окаже огромно влияние върху цялата западна и световна култура.

По-късно Дик доразвива тази идея, като навлиза все по-дълбоко и по-дълбоко в проблема, разглежда го от различни ъгли и така се появяват „Времето се разпада” (Time Out of Joint - 1959), „Човекът във високия замък” (The Man in the High Castle - 1962), „Трите стигми на Палмър Елдрич” (The Three Stigmata of Palmer Eldritch - 1965), „Юбик” (Ubik - 1969) и „Лабиринт на смъртта” (A Maze of Death - 1970). Всички те превъзхождат в много отношения „Око в небето” и са се превърнали в класически романи, докато „Око в небето” все още не е съвсем такъв, но той е фундаментът, върху който авторът изгражда останалото си творчество, тук Дик вече е „напипал” проблема.

С появата на този роман възникват и първите подозрения относно това откъде Дик черпи вдъхновение за идеите си, за картините, които още през следващото десетилетие фенове и критици започват да определят като „психеделични”. През 50-те години LSD вече е било доста разпространено в САЩ, а след 1954 започва да се използва и в психотерапията. Характерно за психотерапевтичните сеанси с LSD (и не само за тях, а и изобщо за употребата на LSD по онова време) е наличието на т. нар. „гид”, който ръководи болния (или болните, защото е имало и групови терапии). Естествено, гидът също е взимал от субстанцията, за да може да е „вътре” заедно с болните. Друга характерна особеност на LSD, която е добре известна, са слабите съпротивителни способности на приемащия субстанцията – той е можел лесно да бъде убеден в каквото и да е, и в такива сеанси не са редки случаите на колективни халюцинации, при които някой (който не е задължително дори да е гидът) да насочи останалите натам, накъдето си пожелае. Очевидно ако гидът се окаже злонамерен, той може да се възползва от сеансите, за да доминира над останалите участници и да направи някои наистина лоши неща с тях. („Може би оттук е идеята на Филип Дик за лошия бог, който властва във вселената” – това са думи на Янчо Чолаков, с когото това лято си говорихме за този роман в Морската градина в Бургас на халби с бира и порции цаца.) В широко известното интервю на Чарлс Плат с Филип Дик от 1980 г. има някои индикации, че подобни преживявания в младостта на Дик може да са довели до характерови изменения в него („Всеки аргумент, който ми приведат в полза на една или друга теза, ме убеждава напълно - казва той в интервюто. – Ето например ако сега ми предложите да отидем и да си вземем китайска храна, аз незабавно бих се съгласил, че това е най-добрата идея, за която някога съм чувал; нещо повече – спокойно бихте ме убедили да платя и за двама ни от собствения си джоб. Но ако изведнъж кажете: "Не мислите ли, че китайската храна е твърде скъпа и не особено хранителна, а и за да си я купим, трябва да отидем твърде далеч, и когато се върнем вкъщи, тя вече ще е изстинала", аз незабавно ще кажа в отговор, че да, вие сте прав, и че не мога да понасям тази гадост”.). Но пък в същото интервю Дик отрича изобщо да е чувал за LSD по онова време (впрочем, не е нужно да го е чувал, за да го е употребявал) и твърди, че единствените наркотични вещества, които е използвал редовно през живота си, са амфетамините (без тях не би могъл да напише 16 романа за пет години, което се случва през 60-те). Дори и да е използвал LSD преди написването на „Око в небето”, за Дик явно това е била само отправна точка, за да достигне до някои дълбоки прозрения за някои не толкова лесно видими аспекти на света, който ни заобикаля. Ако пък, както твърди, никога не е взимал LSD, то значимостта на това, което извършва с тази книга, е още по-голямо.

 (За въздействието на LSD върху човешката психика и за използването му в психотерапевтичните сеанси през 50-те и 60-те години в САЩ може да се прочете например в книгата „Измеренията на психеделичния свят” на Робърт Мастърс и Джейн Хустън, излизала и на български, в издателство „Лик” през 2004 г. Това е един наистина безценен пътеводител за онези, които искат да добият представа за какво става въпрос, без да го проверяват от личен опит.)

Разбира се, концепцията за илюзорните реалности (още повече пък за този вид субективни реалности, за които става въпрос в книгата) не е изцяло дело на Дик - знае се и за школата на солипсизма, и за идеята на Хераклит за вътрешния и външния космос (за всички тези неща става въпрос и в интервюто на Чарлс Плат), но Филип Дик успява да издигне тези идеи на едно ново ниво, което не е било достижимо за мислителите преди него (повече за философската основа, която стои зад идеите на Дик, ще се опитам да напиша в следващите си статии за останалите негови романи на тази тема).

От другите идеи, които се срещат в романа, си заслужава да се спомене новаторската интерпретация на концепцията за начина, по който виждаме света, и заблудите и капаните, на които сме податливи в това отношение. Една от героините в романа, си поставя за цел да пресъздаде света такъв, какъвто е в действителност, но именно тя е тази с параноидалната шизофрения, в резултат на което се получават някои от най-психеделичните сцени в книгата, като живата къща, стремяща се да погълне героите. Наистина, как си представяме тази част от света, която не виждаме пряко? Заводите са пълни с някакви странни механизми и зъбни колела, шоколадчетата в машините за закуски идват от нищото, Русия изобщо не съществува и т н. По-късно Дик просто оставя празни местата, за които героите не знаят нищо (той използва този похват например в „Юбик”). За това също се споменава в интервюто на Чарлз Плат: „Светът ни е достъпен само в тази степен, в която можем да се убедим, че съществува реално - казва Дик, - и нито капчица повече. Виждате ли, това е нещо като предприятие с ограничен бюджет. И всички тези страни, за които четете във вестниците – всичките тези Японии, Автралии и останалите – те просто не съществуват. На мястото им няма нищо. Но ако все пак решите да отидете там, ще ви организират всичко бързо – обстановката, къщите, хората. Те ще съществуват за вас за времето, през което ще ги виждате”.

Във финала на романа Дик за пръв път използва похвата, който Лем малко по-късно, в първия теоретичен трактат на тема виртуална реалност (глава 6 „Фантоматика” от фундаменталния му труд Summa technologiae, 1963 г.) ще нарече „мнимо изключване на фантоматната машина”. Ще пиша за Summa technologiae отделно, още повече, че съм й посветил много страници в бакалавърската си дипломна работа и преведох избрани части от нея за магистърската си теза по Транслатология с полски език, но ето теорията на Лем възможно най-накратко: той нарича хипотетичната машина за виртуална реалност „фантоматна машина”, а „мнимото изключване” от нея е когато ти прожектират, че се изключваш от машината, а всъщност си останеш свързан с нея. По-късно Дик използва същия похват и в „Трите стигми на Палмър Елдрич”, и в „Юбик”. Аз също го приложих в моя роман „Сезонът на пясъчните бури” (един вид трибют към Дик), защото не мога да си представя, че е логичен друг изход от подобна ситуация. Както казва Лем в другия си фундаментален трактат „Фантастика и футурология”, където отделя цяла глава за анализ на „Юбик”: „…единственото възможно приложение на фантоматиката е разрушаването на единството на света”. Нещо, което не са проумели създателите на „Матрицата”, където виждаме един съвсем нелогичен хепиенд.

Сега е много трудно да се преценят мащабите, с които са въздействали „Око в небето” и своеобразните му „продължения” върху западната култура. Авторите от киберпънк-поколението не крият, че черпят вдъхновение за мрачната картина на бъдещето от романите на Дик. Почти до средата на творческия си път Дик е познат само на тесен кръг фенове по калифорнийското крайбрежие, после идва наградата Хюго за „Човекът във високия замък”, а след филма на Ридли Скот Blade Runner (по романа на Дик Do Androids Dream of Electric Sheep? – 1968) процесът на нарастване на популярността и влиянието на Дик става неудържим. Киберпънкът се трансформира в околомрежови субкултури, а „Матрицата” е вече масова култура. Преди два дни попаднах на една любопитна статия в „Гардиън”, в която се говори за „трансреализъм” като първото голямо литературно направление на XXI век, и за първоизточник на направлението се посочва романа на Дик A Scanner Darkly, а за раждане на направлението – програмната статия на Руди Рукър от 1983 A Transrealist Manifesto. Горкият Руди, след като го набедиха за създател на киберпънка, сега го слагат и в центъра на ново голямо литературно направление. Шегувам се, разбира се. Рукър е много сериозна фигура и появата му в центъра на този дебат не е никак случайна. Но това, което се е опитал да направи той всъщност с A Transrealist Manifesto, е да даде име на новото литературно течение, което е започнал с романа си Software (т. е. на това, което по-късно става „киберпънк”). По този повод години по-късно Майкъл Суоник (сега също смятан за класически киберпънк писател) ехидно отбелязва: „Макар че неговото определение за трансреализъм се оказа толкова разтегливо, че в него можеха да се вместят и другите киберпънкари, и до днес битува подозрението, че пръв и единствен трансреалист беше и си остава самият Рукър”.

Това, което не ми хареса в статията, е рязкото разграничение между A Scanner Darkly и ранните романи на Дик – изглежда ми като твърде повърхностно плъзгане върху творчеството на автора. Добре известно е, че Дик започва да „облича” идеите си във фантастика, след като първите му мейнстрийм романи остават неразбрани и отхвърлени от издателствата. В този смисъл Дик още от „Око в небето” следва линията, която ще го доведе до A Scanner Darkly и VALIS. Но като изключим тези дребни подробности, идеята за трансреализма страшно ми импонира.

В момента не е възможно да се прогнозира дали терминът „трансреализъм” ще се наложи. Вече са известни други опити за подобно терминологизиране, претърпели неуспех. Като например руския „турбореализъм” от средата на 90-те години, който проповядват автори като Андрей Лазарчук, Андрей Столяров и Виктор Пелевин. Какво друго е турбореализмът, ако не трансреализъм? Обаче опитът да бъде оформено такова литературно направление пропада, постепенно залязват и някои от изброените автори, и терминът потъва в забрава. Затова пък преуспява Виктор Пелевин, който в момента е един от най-значимите руски автори. Наистина, отдавна са престанали да го смятат за фантаст и е отишъл в мейнстрийма, обаче пък феновете на фантастиката продължават да го приемат за „свой човек”. Парадокс няма – Пелевин е именно там, в тенденцията, започната от автори като Филип Дик и Томас Пинчън (защо не и Лем, макар че по разбираеми причини той е останал доста встрани от основните процеси), минаваща покрай киберпънка и достигаща до територии, където границата между научната фантастика и мейнстрийма напълно се размива.